САМА
Събуждам се аз ден след ден
до сянката на минало едно
Спомени валят във мен,
превръщат мислите ми във петно.
Крача пак по улиците мрачни,
стъпките отекват в тишината;
Гледат странно минувачите невзрачни,
сякаш забелязват в мен мъглата.
Толкова ли съм прозрачна?
Толкова ли се набива на очи?
И как да съм и аз невзрачна,
щом душата ми не спира да боли?
Сама и днес, и утре ще съм пак
с гладна за любов душа
Но изпуснах явно този влак…
Влака на една изгубена мечта.
